Дефицитът на добри новини в Европа е доста голям напоследък, но има едно събитие, което е като проблясък в мрака. Падането на либийския диктатор Мумамар Кадафи. Защо това е така обяснява в публикация за Market Watch коментаторът Матю Лин.

През последните месеци станахме свидетели на това как се сменят управленските режими в Тунис, Египет и Либия. Сирия също не остава назад. "Арабската пролет", както някои наричат тази революция, клони към нещо като "Арабска есен", която носи плодовете на успеха. С тях се отваря един цялостен нов пазар за Европа, която в случая се оказва точно на входа му.

Всички тези страни, в които има смяна на досегашното управление, са с население, което е по-скоро младо и работоспособно. Всички те са богати на природни ресурси и имат силна историческа обвързаност с Европа, особено с Франция, Италия и Великобритания.

През последните години европейските държави допуснаха доста грешки в отношението си към случващото се в страните от арабския свят. Първоначалното примирение с режима на Кадафи и липсата на съдействие за бунтовниците в първите дни от тяхното въстание в Либия определено изглеждат като неправилна позиция от дистанцията на времето. Но сега, когато Либия, Тунис, Сирия и Египет са почти свободни от диктаторските режими на досегашните им управляващи, се отварят възможности за икономическо сътрудничество, които дават някакво преимущество на европейците пред останалите желаещи да работят в Арика.

Разбира се, петролът е първото, което привлича, особено заради Либия, която е основен доставчик на суровина за Европа. Тя е един от 10-те най-големи производители в света и каквото и да е правителството й, в момента тя се нуждае спешно от пари в брой. Веднага след края на гражданската война се очаква бързо да бъдат пуснати помпите в кладенците, за да може да се генерирт необходимите средства за издръжка на страната. С това ще се стигне до увеличаване на добития петрол, ще се стигне до по-ниски цени на суровината, което пък ще е от помощ за глобалната икономика, нуждаеща се именно от евтини суровини.

Петролът обаче не е най-важната сламка, за която Европа да се хване. По-съществен е фактът, че Либия е един жив регион, с потенциал за растеж, който отстои недалеч от границите на стария континент. През последното десетилетие инвеститорите от средиземноморието нямаха възможност да "играят" в Северна Африка заради монополи като този на Кадафи. Само няколко хедж фонда имаха щастието да работят с парите на семейство Кадафи и други аристократи от висок ранг. Сега обаче се отваря един голям пазар за финансовата индустрия, още повече, че говорим за едни икономики в растеж.

По данни на Дойче банк от 2003 до 2008 година страните от Северна Африка растяха с около 5% годишно. Брутният вътрешен продукт не нарасна само по време на гражданската война, което е съвсем нормално. Но веднага щом тя приключи, може да се очаква, че тези държави отново ще се върнат на бързата писта на развитието.

В Египет живеят 82 млн. души. В Тунис - 10 млн., а в Либия - 6 млн. души население. Това са близо 100 млн. души потенциални потребители на стоки и услуги, а също и потенциални производители и изпълнители на поръчки. Добавете и Мароко с неговите 30 млн. души население. Масата от тези хора са предимно бедни, но пък за сметка на това млади и работоспособни. В Мароко хората на възраст между 15 и 24 години съставляват 20% от населението. Това е доста повече от равнището на младите в европейските държави, Китай и Латинска Америка.

Разбира се все още е рано да прогнозираме как ще се развият събитията в тези страни след "арабската есен". Те могат да поемат по пътя на Турция, с бързоразвиваща се икономика и стабилна демокрация, но могат да попаднат и в клопките на нови режими.

Европа има шанса да познава арабските държави от десетилетия. Великобритания, Франция и Италия търгуват интензивно с тези страни толкова активно, че в момента реализират 53% от търговския обмен на държавите от Северна Африка.

Макар първоначалните позиции на европейците, които подкрепяха диктаторите, а чак после изпратиха подкрепления за бунтовниците, да се оказа погрешна, Великобритания и Франция например имат доста силен аргумент да поискат парче от баницата. Военните бюджети, които заделиха за интервенцията си в Либия. Само за сравнение, САЩ отделиха $ 900 млн., докато Великобритания даде 200 млн. паунда ($ 325 млн.).